Фиатният капан

„Безкрайно надуваемите фиатни пари са най-големият магически трик и най-тъмната зла сила в историята.”

Фиатните пари се чувстват сигурни. Чувстват се стабилни и познати. Израстваме, като ги печелим, спестяваме и плащаме данъците си с тях. Те са мерната единица за нашите заплати, субстанцията, която банките ни съхраняват, средството, което използваме, за да купуваме всичко – от хранителни стоки до недвижими имоти. Те са толкова дълбоко вплетени в тъканта на ежедневието, че повечето хора никога не се замислят за тяхната природа, произход или неизбежна траектория. Но под тази повърхност на нормалност, фиатните пари са бомба със закъснител. Те стимулират краткосрочното мислене, обогатяват вече силните и тихо ограбват обикновения човек от бъдещето му. Това е причината всичко да изглежда по-скъпо, защо средната класа изчезва и защо трябва да тичаш по-усилено всяка година, само за да останеш на място. Добре дошъл във фиатния капан: затвор толкова удобен, че повечето затворници не осъзнават, че са лишени от свобода.

Инфлацията често се представя на обществото като малка, приемлива цена за икономическия растеж. Постоянни 2% годишно, които „стимулират” икономиката. В действителност инфлацията е скрит данък върху всеки, който държи пари в брой или получава фиксирани заплати. Данъчно облагане без представителство, наложено без дебат, извлечено без съгласие, разпределено с дивашко неравенство. За да разбереш как работи инфлацията на най-фундаменталното си ниво, разгледай един мисловен експеримент. Представи си малка икономика само с две неща в нея: десет ябълки и десет долара. При баланс между търсенето и предлагането, естествената цена на една ябълка е един долар. Сега си представи, че органът, отговарящ за паричното предлагане, решава да го удвои, като отпечата още десет долара, което прави общо двадесет. Броят на ябълките не се е променил. Качеството на ябълките не се е подобрило. Нищо реално не е добавено към икономиката. Но сега двадесет долара преследват същите десет ябълки. Пазарът се ребалансира: една ябълка вече струва два долара. Ябълките не са станали по-ценни. Парите са станали по-малко ценни. Покупателната способност на всеки долар е намалена наполовина. Това е инфлация в най-чистата си форма: повече пари преследват същото количество стоки, което води до по-високи цени. Ключовото прозрение е, че не е създадено богатство. То е просто преразпределено, от тези, които са държали оригиналните долари, към тези, които първи са получили новоотпечатаните.

Ето какво не се преподава в училищата. Инфлацията не засяга всички еднакво. Когато се създават нови пари, те навлизат в икономиката по специфични канали: чрез банки, корпорации, държавни договори и пазари на активи. Хората, които са най-близо до източника, печелят първи, защото могат да използват новите пари, преди цените да са се коригирали. Те купуват активи, инвестират на пазарите и си осигуряват печалби, докато покупателната способност на всеки долар все още е относително непокътната. Междувременно обикновените хора, тези, които живеят на заплати или фиксирани доходи, усещат инфлацията по-късно, след като цените вече са се повишили. Докато новите пари достигнат до заплатата на средния работник, пазарът вече се е преоценил. Цената на жилищата, храната, здравеопазването и образованието вече се е покачила. Заплатите на работника не са. Този феномен, идентифициран от икономиста от осемнадесети век Ричард Кантийон, обяснява защо богатството се концентрира в ръцете на тези, които са най-близо до централните банки и паричната политика. Не е конспиративна теория. Това е структурна характеристика на начина, по който функционират фиатните пари. Системата е проектирана – независимо дали умишлено или като възникваща последица от нейната архитектура – да прехвърля богатство от работещите на заплата към притежателите на активи, от периферията към центъра, от мнозинството към малцината.

Фиатните системи по своята същност са базирани на дълг. Във фиатната икономика парите са дълг. Когато правителствата харчат повече, отколкото печелят, те вземат заеми. Когато потребителите искат повече, отколкото могат да си позволят, те вземат заеми. Когато предприятията искат да се разширяват, те вземат заеми. Цялата система зависи от непрекъснатото разширяване на кредита. Централните банки поддържат тази машина в ход, като държат лихвените проценти изкуствено ниски, правейки заемането евтино, а спестяването нерентабилно. Когато дългът стане твърде голям, те печатат повече пари, за да го покрият. Това е довело до най-големия дълговия балон в човешката история. Към момента на писане на този текст глобалният дълг надхвърля 300 трилиона долара – повече от три пъти годишния икономически продукт на цялата планета. Математиката е неизбежна. Ако лихвените проценти се повишат, дългът става невъзможен за изплащане. Ако печатането на пари продължи, валутата става безполезна. И двата пътя водят до една и съща дестинация: разплата. Системата не е просто крехка, тя е хваната в смъртоносна спирала, създадена от самата нея, където всяка интервенция създава условията, които налагат следващата, по-голяма интервенция. Всеки кръг на печатане обезценява валутата още повече, което изисква повече печатане за обслужване на същите дългове, което обезценява валутата още повече. Няма равновесие. Има само ускорение към неизбежното.

Архитектурата на този капан не е случайна грешка в историята. Тя е замислена тайно от малка група влиятелни мъже, които са разбирали точно какво създават. През ноември 1910 г. шестима от най-влиятелните фигури в американските финанси се качват на частен влак в Хобокен, Ню Джърси, пътуващ към остров Джекил край бреговете на Джорджия. Те пътуват под измислени имена, криейки самоличността си дори от носачите на влака. Групата включва сенатор Нелсън Олдрич, председател на Националната парична комисия; Ейбрахам Пиат Андрю, помощник-министър на финансите; Пол Варбург, банкер от германски произход, който е бил най-гласният защитник на реформата на централното банкиране; Франк Вандерлип, президент на Националната градска банка на Ню Йорк; Хенри Дейвисън, старши партньор в J.P. Morgan; и Чарлз Нортън, президент на Първа национална банка.

Заедно тези мъже представляват или контролират зашеметяваща концентрация на националния капитал. В продължение на приблизително десет дни тайни срещи те изготвят плана за това, което ще стане Федералната резервна система. Предложението, известно като планът Олдрич, очертава рамка за централизиран банков орган, който може да издава еластична валута, да служи като кредитор от последна инстанция и да управлява паричното предлагане с гъвкавост, която златният стандарт не позволява. Законът за Федералния резерв е подписан на 23 декември 1913 г., стратегически избран, когато повечето конгресмени вече са във ваканция. Той създава централна банка, съставена от дванадесет регионални резервни банки, координирани чрез централен съвет във Вашингтон, окръг Колумбия – хибридно творение, отчасти публично и отчасти частно, с ежедневни операции, силно повлияни от същите частни банки, които уж е създадено да регулира. Създаването на Федералния резерв бележи нова ера в световните финанси. То поставя властта да създава пари – най-значимата власт във всяко общество – в ръцете на институция, която действа до голяма степен извън демократичната отчетност. Всяка голяма нация в крайна сметка приема същия модел: Английската банка, Европейската централна банка, Японската банка, Резервната банка на Индия, Централната банка на Бразилия. Имената се различават, но архитектурата е идентична. Именно от тези институции произлиза модерният фиатен капан и именно техните печатарки за пари финансират войните, спасяванията и трансферите на богатство, които определят нашата епоха.