Голямото разминаване

„Какво, по дяволите, се случи през 1971 г.?”

Числата не лъжат. Диаграмите нямат идеологически пристрастия. И когато представиш икономическите данни от миналия век, моделът е толкова ясен, толкова безпогрешен, че е нужна съзнателна слепота, за да го игнорираш. Нещо се е случило в началото на 70-те години, което фундаментално е променило траекторията на световната икономика. Данните са най-отчетливи в Съединените щати, където ролята на долара като резервна валута го поставя в епицентъра, но ударната вълна достига до всяка нация на земята. Всеки важен показател, заплати, неравенство, спестявания, дълг, разходи за живот, разказва една и съща история с опустошителна яснота.

Преди 1971 г. производителността на труда и възнаграждението се движеха в синхрон. Тъй като работниците ставаха по-ефективни чрез по-добри инструменти, по-добро обучение и по-добри процеси, техните заплати нарастваха пропорционално. Това не беше благотворителност, а естествен резултат от парична система, която, макар и несъвършено, отразяваше реалното създаване на стойност. Работникът, който произвеждаше повече, печелеше повече. Нарастващият прилив повдигаше всички лодки.

След 1971 г. линиите се разминаха със спираща дъха скорост. Производителността продължи да расте, водена от неумолимия напредък на технологиите. Но заплатите стагнираха. Печалбите от цялата тази повишена ефективност, от всички тези допълнителни часове човешки усилия, превърнати в по-голяма продукция, бяха придобити не от работниците, които ги произвеждаха, а от тези, които притежаваха финансови активи. Новонапечатаните пари се изливаха нагоре, надувайки цените на акциите и стойността на недвижимите имоти, докато работниците, които всъщност създаваха богатството, бяха плащани във валута, която купуваше все по-малко всяка година.

Данните за неравенството в доходите разказват сурова история. Съединените щати предлагат най-ясната илюстрация, защото техните данни са най-детайлни, но моделът се повтаря в целия индустриализиран свят. След Голямата депресия се случи нещо забележително: концентрацията на доходи сред свръхбогатите намаля. Средната класа се разшири. Делът от националния доход, който отиваше към долните 90%, нарастваше стабилно, десетилетие след десетилетие. Обществата ставаха, в икономически план, по-справедливи. Не чрез преразпределение, а чрез широко споделен растеж.

След това дойде 1971 г. и тенденцията се обърна с почти хирургическа прецизност. Делът на 1% от най-богатите в националния доход започна да расте, докато делът на долните 90% започна да намалява. Най-високо печелещите, тези в 95-ия персентил, продължиха да виждат доходите си да нарастват. Но средните и по-ниско печелещите видяха реалния си ръст на доходите да стагнира. Усилената работа стана по-малко ценна. Лоялността към работодателя стана икономически ирационална. Социалният договор, който държеше средната класа заедно навсякъде, от Детройт до Дюселдорф, работи усилено, спестявай разумно и ще просперираш, беше тихо анулиран.

Разрушителните ефекти от обезценяването на парите не се разпределят на случаен принцип. Те засягат най-силно онези, които вече са най-уязвими, разширявайки съществуващите социални пукнатини по расови и полови признаци. Разгледай данните за расовото неравенство в доходите в Съединените щати, където доказателствата са най-обширно документирани. От края на Втората световна война до началото на 70-те години на миналия век разликата между средните доходи на чернокожите и белите намаляваше. Постигаше се реален напредък, не достатъчно бързо, не достатъчно гладко, но безспорно. След това, около 1971 г., този напредък спря. Сближаването спря. Разликата, която намаляваше в продължение на десетилетия, просто замръзна на място и оттогава остава упорито устойчива на всякакви политически интервенции.

Подобна динамика се наблюдаваше навсякъде, където съществуваше икономическа маргинализация: местното население в Австралия, имигрантските общности в Европа, по-ниските касти в Индия. Обезценяването не създава неравенство, но го замразява.

Половото измерение разказва паралелна история. Преди 1971 г. един доход можеше да издържа семейство. Баща или майка можеха да работят, докато другият родител оставаше вкъщи, за да отглежда децата, да управлява домакинството и да бъде опора на общността. След 1971 г., тъй като реалните заплати стагнираха и разходите за живот се покачиха, тази подредба стана икономически невъзможна за повечето семейства. Жените не бяха просто „освободени” в работната сила, те бяха икономически мобилизирани. Домакинството с два дохода стана необходимост, а не избор. От Съединените щати до Обединеното кралство, от Япония до Бразилия, нациите станаха икономики с два дохода почти за една нощ, а последствията за семейния живот, отглеждането на деца и социалното сближаване бяха дълбоки.

Нарастващите разходи за живот от 1971 г. насам не са нежен наклон. Те са стена. Разгледай една единствена точка от данни, която улавя абсурда: консерва доматен суп на Campbell's. В продължение на почти сто години, през две световни войни, глобална депресия и безброй рецесии, цената на консерва суп на Campbell's оставаше забележително стабилна, около десет цента. След това, от началото на 70-те години, цената започна да се покачва. Днес същата консерва струва повече от долар. Супът не се е подобрил. Рецептата не се е променила. Консервата е със същия размер. Това, което се промени, бяха парите.

Всяка страна има своя собствена версия на тази история: британската пинта мляко, немският хляб, бразилското кило ориз. Продуктът остава същият; цената се покачва, защото измервателната пръчка продължава да се свива.

Жилищата разказват същата история, но с много по-опустошителни човешки последици. Преди 1971 г. млад работник в почти всяка индустриализирана нация можеше да спестява няколко години и да си купи дом. Средната цена на жилището беше приблизително два до три пъти средния доход на домакинството. Днес това съотношение се е разтегнало до осем, десет или дори петнадесет пъти в градове от Ню Йорк до Лондон, Сидни до Ванкувър, Окланд до Мюнхен. Цяло поколение е изключено от възможността за притежаване на жилище. Не защото са по-мързеливи или по-малко талантливи от родителите си, а защото валутите, в които се деноминират техните заплати, са систематично обезценявани, докато активите, които трябва да купят, са систематично инфлирани.

Петролът, храната, образованието, здравеопазването, всяка съществена цена е следвала същата траектория. Индексът на потребителските цени, който измерва общата цена на стоките и услугите, нараства неумолимо от 1971 г. насам по начин, който е невъзможно да се обясни само с основите на търсенето и предлагането. Общият знаменател във всички тези сектори не е алчността, не е глобализацията, не е технологията. Това са парите. Когато изливаш трилиони новосъздадени парични единици в една икономика, независимо дали са долари, евро, лири или йени, цените трябва да се повишат. Това не е теория. Това е аритметика.