1971: Денят, в който светът се откъсна от реалността

„Тази дума – временно – е най-скъпата лъжа във финансовата история.”

Ако разгледаш графики на дългосрочни икономически данни, заплати, неравенство, нива на дълг, разходи за живот, нива на спестявания, производителност, ще забележиш нещо забележително. Почти всички те прекъсват историческите си тенденции около една и съща година. Линии, които са се изкачвали заедно десетилетия наред, изведнъж се разминават. Връзки, които са били стабилни поколения наред, рязко се разпадат. Сякаш земетресение е разтърсило основите на световната икономика и всичко, построено върху тези основи, е започнало да се измества и напуква. Тази година е 1971.

Преди 1971 г. производителността и заплатите растяха заедно. Когато работниците ставаха по-ефективни, когато произвеждаха повече продукция на час, те бяха възнаграждавани с пропорционално по-високо заплащане. Това имаше интуитивен смисъл и отразяваше основен принцип на справедливост: произвеждаш повече, печелиш повече. След 1971 г. тези линии рязко се разминаха. Производителността продължи да расте, подтикната от безмилостни технологични иновации. Но заплатите се изравниха. Средностатистическият работник произвеждаше все повече стойност всяка година, но получаваше все по-малък дял от тази стойност в замяна.

За да разбереш защо се случи това, защо съвременната икономика прилича на бягаща пътека, която продължава да ускорява, докато ние стоим на едно място, трябва да преразгледаме деня, в който светът тихо се откъсна от реалността.

През юли 1944 г., докато Втората световна война вървеше към своя край, делегати от 44 съюзнически нации се събраха в хотел „Маунт Вашингтон” в Бретън Уудс, Ню Хемпшир. Тяхната задача беше монументална: да създадат нов международен паричен ред, който да предотврати конкурентните девалвации и търговски войни, допринесли за Голямата депресия и, съответно, за самата война.

Системата, която създадоха, беше елегантна в своята простота. Щатският долар щеше да служи като световна резервна валута, котвата, към която щяха да бъдат привързани всички останали валути. Но самият долар щеше да бъде привързан към златото, при фиксиран курс от 35 долара за унция. Всяко чуждестранно правителство можеше да представи излишните си долари на Министерството на финансите на САЩ и да получи злато в замяна, при този гарантиран курс.

Това беше несъвършен златен стандарт. Опосредстван чрез долара, а не директно чрез злато. Но все пак беше стандарт. Имаше физическа котва. Системата налагаше дисциплина. Ако Съединените щати печатаха твърде много долари, другите нации можеха просто да ги осребрят за злато, източвайки американските хранилища и налагайки фискална отговорност.

Котвата издържа повече от двадесет и пет години и през тези години световната икономика преживя безпрецедентен растеж, стабилност и широко споделено благоденствие. Тази подредба е причината историята на съвременните пари да е, отчасти, американска история: доларът стоеше в центъра на мрежата и всяка друга валута беше обвързана с него. Каквото се случваше с долара, се случваше, съответно, и със света.

Към края на 60-те години на миналия век Съединените щати харчеха прекомерно. Те водеха Виетнамската война. Конфликт, който поглъщаше зашеметяващи количества хора, материали и пари, като същевременно изграждаха социалната държава „Великото общество” у дома. Това беше класическият капан „Оръжия и масло”: нация, която се опитва да води война в чужбина и да финансира социални програми у дома, без да иска от гражданите си да плащат за нито едно от двете чрез данъци. Решението, както винаги, беше да се печата. Съединените щати създаваха повече долари, отколкото имаха злато, за да ги обезпечат. И други нации забелязаха.

Франция, под ръководството на президента Шарл дьо Гол, започна агресивно да обменя излишните си долари за златни кюлчета, изпращайки кораби през Атлантика, за да прибере метала. Други нации последваха. Златните хранилища във Форт Нокс започнаха да се изпразват с тревожна скорост.

В неделя вечерта на 15 август 1971 г. президентът Ричард Никсън се появи по националната телевизия. В реч, която изпревари популярното уестърн телевизионно шоу „Бонанза” – избрано умишлено, за да увеличи максимално аудиторията – той обяви, че Съединените щати „временно” спират конвертируемостта на долара в злато. Тази дума „временно” е може би най-скъпата лъжа в историята на човешките финанси. Златният прозорец никога не беше отворен отново. Временното спиране стана постоянно. И с този единствен акт цялата парична архитектура на световната икономика беше трансформирана.

В онази августовска вечер всяка валута на земята стана фиатна. За първи път в цялата човешка история целият свят работеше с пари, които нямаха никакво физическо покритие. Не частично покритие. Не несъвършено покритие. Никакво покритие. Парите струваха толкова, колкото правителствата казваха, че струват, и нищо повече. Това промени структурата на стимулите на цивилизацията за една нощ, по начини, които все още се разгръщат повече от петдесет години по-късно.

Първо, парите станаха дълг. Във фиатната система след 1971 г. нови пари се създават, когато се отпуска заем. Когато една банка отпуска заем, тя не отпуска съществуващи депозити, а създава нови пари от нищото, пари, които съществуват само като счетоводна операция. За да има повече пари в системата, трябва да създадеш повече дълг. Постоянният икономически растеж, императивът, който движи цялата модерна политика, изисква постоянно разширяване на дълга. Това създава система, която е структурно пристрастена към заемите, система, в която намаляването на задлъжнялостта е не просто болезнено, но потенциално катастрофално.

Второ, пропастта между заплатите и производителността се отвори като рана. Преди 1971 г., когато работниците ставаха по-продуктивни благодарение на технологиите и подобренията в процесите, заплатите им нарастваха успоредно. Печалбите от производителността се споделяха между капитала и труда. След 1971 г. производителността продължи да расте, но заплатите се изравниха. Печалбите от повишената производителност бяха изсмукани от обезценяването на валутата. Новонапечатаните пари не отиваха при работниците, а при тези, които притежаваха активи: акции, недвижими имоти, финансови инструменти. Тези, които бяха най-близо до печатарката за пари, ставаха по-богати. Тези, които зависеха от заплати, изоставаха още повече.

Ефектът на Кантийон – наблюдението, че тези, които са най-близо до създаването на нови пари, печелят за сметка на тези, които са най-далеч от него – премина от теоретична концепция към определяща характеристика на съвременната икономика.

Ние сме децата на 1971 г. Всяко икономическо разочарование, което изпитваме, усещането, че работим по-усилено за по-малко, че системата е манипулирана, че средната класа се изпразва, се корени в онази августовска вечер, когато последната връзка с реалността беше прекъсната. Волатилността, неравенството, отчаянието, които виждаме днес, са звукът на експеримента, който достига своите граници.