Византийският генерал

„Ако направиш изпращането на съобщение скъпо, можеш да елиминираш шума.” – Сатоши Накамото

Преди Биткойн, ако искаше да изпратиш дигитални пари, ти трябваше банка. Причината е проста и фундаментална: дигиталните файлове лесно се копират. Ако ти изпратя снимка по имейл, аз все още имам оригиналната снимка на компютъра си. Актът на изпращане създава дубликат. Ако дигиталните пари работеха по същия начин, т.е. ако можех да ти изпратя дигитален долар, докато запазвам копие на същия този долар, цялата система би била безполезна. Това е проблемът с двойното харчене и десетилетия наред се смяташе за нерешим без доверен посредник. Традиционното решение беше да се назначи централен арбитър – банка, платежен процесор, клирингова къща – който да поддържа окончателния регистър и да предотвратява харченето на една и съща единица стойност два пъти. Ние се доверявахме на тези посредници да бъдат честни, компетентни и да служат на нашите интереси. Но този подход отново въведе точно същата уязвимост, която обсъдихме в Част I: той постави контрола върху регистъра в ръцете на централна власт. И както историята демонстрира без изключение, всяка централна власт с правомощието да редактира регистъра в крайна сметка ще злоупотреби с тази власт. Светият граал на дигиталните пари беше да се реши проблемът с двойното харчене без централен арбитър. Да се създаде система, в която непознати могат да се споразумеят за истинността на регистъра, без да се доверяват на която и да е страна да го поддържа. Десетилетия наред най-добрите умове в компютърните науки и криптографията се бореха с това предизвикателство. Мнозина вярваха, че е математически невъзможно.

В компютърните науки предизвикателството за постигане на съгласие между разпределени страни в присъствието на ненадеждни или злонамерени участници беше формализирано като проблем на византийските генерали. Метафората е ярка: представи си укрепен град, обграден от десет армии, всяка командвана от генерал. За да превземат града, армиите трябва да атакуват едновременно. Ако атакуват по различно време, ще бъдат избити. Генералите могат да комуникират само чрез изпращане на вестоносци през бойното поле. Проблемът е доверието. Вестоносците могат да бъдат прихванати. Съобщенията могат да бъдат фалшифицирани. И някои от самите генерали може да са предатели, умишлено изпращащи фалшиви заповеди, за да саботират атаката. Как постигаш консенсус, пълно и надеждно съгласие, в система, в която не можеш да знаеш кой е надежден? Десетилетия наред математическият консенсус беше: не можеш. Не със сигурност. Не без доверен централен координатор.

През октомври 2008 г., в разгара на най-тежката финансова криза след Голямата депресия, анонимен индивид или група, опериращи под псевдонима Сатоши Накамото, публикуваха деветстраничен документ, озаглавен „Биткойн: Система за електронни пари от типа peer-to-peer”. В тези девет страници Накамото представи решение на проблема на византийските генерали, което десетилетия наред убягваше на компютърните учени. Прозрението беше дълбоко в своята елегантност: ако направиш изпращането на съобщение скъпо, можеш да елиминираш шума. Ако предлагането на версия на истината изисква разход на реална енергия, енергия, която струва реални пари, тогава икономическите стимули се подравняват в полза на честността. В Биткойн „генералите” са компютри, разпределени по целия свят, а „заповедта за атака” е блок от транзакции. За да предложи следващия блок, за да утвърди версия на истината за това кои транзакции са валидни, компютърът трябва да реши брутално труден математически пъзел. Този пъзел няма пряк път; той може да бъде решен само чрез груба изчислителна сила, която изисква огромни количества електричество. Този процес, известен като копаене, превръща физическата енергия в дигитална истина. Ако един предател иска да излъже мрежата, да пренапише историята на транзакциите, да създаде монети, които не съществуват, да похарчи същия биткойн два пъти, той трябва да реши пъзела по-бързо от всички останали компютри в мрежата, взети заедно. Той трябва да надминат честните участници в състезание за чист енергиен разход. За мрежа, която сега консумира повече електричество от много национални държави, това е икономическа невъзможност.

Чрез обвързването на сигурността на мрежата с физическия разход на енергия, Накамото доказа нещо, което мнозина смятаха за невъзможно: можем да имаме истина без владетел. Можем да постигнем консенсус сред милиони непознати, без да се доверяваме на нито един от тях. Можем да поддържаме споделена счетоводна книга, която никой не контролира, която всеки може да провери и която е защитена не от авторитета на институциите, а от неизменните закони на термодинамиката. На 3 януари 2009 г. Накамото изкопа първия блок от Биткойн блокчейна: Генезис блока. В данните му беше вградено вестникарско заглавие: „Таймс 03/Ян/2009 Канцлерът е на ръба на втори спасителен план за банките.” Това беше изявление за цел. Биткойн се роди като мирен протест срещу самата система, която тази книга описва: финансов ред, изграден върху доверие, което постоянно се предава.